Мерил Стрийп

Мерил Стрийп – щастлива баба или кинолегенда

Коя е тя? Щастлива баба, която дундурка две внучета, или легенда на американското и световното кино? Този резонен въпрос си задаваха през пролетта на 2023 г. хората, които малко или много обичат Седмото изкуство. Защото тя, Мерил Стрийп, стана щастлива баба на второ внуче, момиченце – този път от щерка си Грейс Гъмър. През 2019-а пък Мерил се радваше на момченце от другата си дъщеря Мами.
Всъщност дали е баба, или не, няма никакво значение за Мерил Стрийп. Защото тя е актриса, за която всички са единодушни – за нея възрастта няма никакво значение. Да, през 2023-а тя стана на 74, но пък първо, те не й личаха, и, второ, дори да й личат, какво от това? Тя вече е записала името си в златната история на американското и на световното кино. При това не само и единствено с традиционната звезда в холивудската Алея на славата. Това е най-малкото. Мерил, за която се твърдеше през 2023 г., че е най-великата жива актриса, държи абсолютните рекорди по кинонагради. Не можем да ги конкретизираме всички, защото са много, но можем да обобщим цифрите. Няма друг актьор мъж или жена с 21 номинации за престижния „Оскар“ и 32 номинации за „Златен глобус“! Три пъти прегръща статуетката „Оскар“ - за филмите „Изборът на Софи“ от 1982 г. на режисьора Алън Пакула, „Крамър срещу Крамър“ от 1979-а на режисьора Робърт Бентън и „Желязната лейди“ от 2011 г. на режисьора Филида Лойд. Към това добавяме 8 приза „Златен глобус“, 2 награди „Еми“ и 2 приза на БАФТА. Главозмайващо, нали?...

Резонен е въпросът в какво се крие тайната на екранното обаяние на Мерил Стрийп. И тук отговорът не е толкова лесен, защото не е еднозначен. Хроникьорите, които следят отблизо продукциите на големия екран, са категорични в едно – Мерил е рядко срещан перфекционист в занаята. Тя винаги и към всяка своя роля подхожда изключително педантично, готви се методично и старателно, не за да отбие номера и прибере хонорара, а за да заживее живота на своите героини и да пресъздаде вътрешния им свят. И го прави. Умее уникално да се преобразява не само като характер – затова и в някои филми изпълнява по две роли, но и като външен вид. А това е дарба, дадена от Бога.

Разбира се важно е да отбележим, че талантът, за който говорим, е донякъде и ген. Бащата на Мерил е шеф на фармацевтична компания, но пък майка й Мери Улф е човек на изкуството – тя е художник и художествен редактор. И понеже кръвта вода не става, Мерил поема по пътя на изкуството. Като малка се увлича най-вече от опера и театър, има в кариерата си и няколко театрални роли, но става знаменита именно в киното. За разлика от други американски актьори Мерил учи актьорско майсторство и става бакалавър по тази специалност през 1971 г., а по-късно е и магистър по изкуствата от Йейлския университет. Точно в Йейл започва и театралната й кариера – появява се с роля в „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Може би изненадващо, но на тази възраст (тя е родена през 1949 г. и е на 22) се превъплъщава в ролята на 80-годишна старица. И й се получава успешно, между другото. На сцената участва още в пиеси на Стриндберг и Тенеси Уилямс.

И макар да се появява в киното отначало с второстепенни роли, ценителите на това изкуство, а и критиците, веднага отбелязват нейното силно екранно присъствие. Още с една от първите си роли – в „Ловецът на елени“ от 1978 г., Мерил получава номинации за „Оскар“ и „Златен глобус“ за най-добра поддържаща актриса, става лауреат и на приза на Националното общество на кинокритиците. Всъщност за това свое участие Мерил е поканена лично от Робърт де Ниро, който я открива в бродуейската постановка „Вишнева градина“ на Чехов през 1977 г. През 1978-ма Стрийп вече е носителка на престижната телевизионна награда „Еми“ за ролята си във филма „Геноцид“. Но бума на големия екран Мерил прави с участието си в една култова продукция от 80-те години, а именно „Крамър срещу Крамър“ (1979 г.). Този филм бе много популярен и у нас, въртя се доста дълго време по екраните. Сюжетът е донякъде тривиален, но продукцията е сериозна и силно вълнуваща. Мерил изпълнява ролята на Джоан Крамър, която напуска съпруга си Тед и изоставя детето им. След време обаче решава да се върне и да поведе съдебна битка за сина си. Всъщност поставяйки проблема за развода, филмът прониква много дълбоко в същината на проблема и изследва психологическите връзки на подобна раздяла, която рефлектира пряко върху детето. В ролята на съпруга Тед Крамър се превъплъщава легендата Дъстин Хофман. Въпреки че ролята й донякъде е неблагоприятна, Мерил Стрийп се справя перфектно и заслужено печели „Оскар“ за най-добра поддържаща роля.

Още през 1981 г. идва следващото голямо признание за Мерил. Тя се справя перфектно с персонажите си в „Жената на френския лейтенант“ от 1981 г. Тук тя играе две роли – любовница на френски лейтенант и актрисата Ана. Всъщност става дума естествено за два различни женски характера, въпреки че между тях има някои общи черти. За тези участия Стрийп взема награда „Златен глобус“ и приза на БАФТА за най-добра главна роля, като получава и номинация за „Оскар“.
През 1982 г. идва втората награда „Оскар“, този път вече за главна женска роля. Тази статуетка Мерил получава за превъплъщението си в „Изборът на Софи“ на режисьора Алън Пакула. Това й носи още наградите „Златен глобус“ и на БАФТА. В култовата продукция Стрийп също изпълнява две роли, но на една и съща жена – в лагера Освиенцим и в следвоенния Ню Йорк. Основната тема както и на романа е Холокоста, а изборът на героинята е наистина съдбовен и много труден – в нацисткия лагер тя трябва да избере живота на кое от двете си деца да спаси. Мерил изиграва перфектно психологическата драма.

В кариерата й следват участия в различни филми, посветени на вечната тема любов. През 1984 г. заедно с Робърт де Ниро се снима в „Да се влюбиш“, а 2 години по-късно се появява в „Изпепелени сърца“ на режисьора Рейчъл Самстад. И отново за любов – във филма „Извън Африка“ от 1985 г., за което свое участие Мерил е номинирана за „Оскар“, БАФТА и „Златен глобус“.
Мерил има приз и от най-известния кинофестивал в света – в Кан. За най-добра женска роля тя е отличена за участието си във „Вик в мрака“ от 1988 г. В тази продукция Стрийп играе майка, осъдена за убийството на собственото си дете. Може би учудващо за мнозина, но тя опитва и в жанра комедия – в „Тя, дяволът“ от 1989 г. и в „Смъртта й прилича“ от 1992 г. Сред другите най-успешни превъплъщения са в „Поздрави от Холивуд“ от 1990 г. (с номинации за „Оскар“ и „Златен глобус“ за най-добра женска роля), „Дивата река“ от 1994 г., „Мостовете на Медисън“ от 1995 г. с актьора и режисьор Клинт Истууд (отново с номинации за „Оскар“ и „Златен глобус“), „Адаптация“, „Часовете“, „Дяволът на Прада“… (вж. филмографията на актрисата отделно).

Мерил е от актрисите, за които жълтата преса пише оскъдно – не за друго, а защото нейният любовен живот се изчерпва с двама мъже. Единият е голямата й, неземна любов – актьорът Джон Казале, а другият е съпругът й Дон Гамър, скулптор, за когото е щастливо омъжена и от когото има 4 деца.
Но пък пресата, която обича любовните истории, е отделила подобаващо място за изпепеляващата страст между Мерил и Казале. Тя пламва на театралната сцена, както често се случва в актьорската гилдия. Двамата играят в постановката на Шекспир „Мяра за мяра“ през 1975 г. Тогава тя е на 26, а той на 38 години. Любовта ги грабва от пръв поглед и двойката е в щастлива, неземна връзка на крилете на радостта. За жалост това продължава само две години, тъй като Казале заболява от тежка болест и през 1978 г. умира, само на 41 г. След смъртта на Казале в живота на Мерил има само един мъж - Дон Гъмър… Съвсем в свой философски стил Мерил обобщава: „Всичко, което ни прави щастливи, е много просто: любовта, сексът, храната. Всичко останало - властта, влиянието, силата - всички тези неща могат да вземат превес над това, което наистина си струва в живота. Но докато имаме какво да ядем и покрив над главата си, докато жизнените ни нужди са задоволени, това, което ни прави най-щастливи, е много просто.“